Спомен за Христо Фотев

Преди 18 години поетът си взе сбогом с нашия свят и прекрачи в светлината. Понеже отвъд нищо не може да се вземе, той остави на нас най-голямото богатство и най-големия товар – думите. Те са безсмъртни. И поетът е безсмъртен чрез тях! Христо Фотев продължава и ще продължава да ни говори, да шепне и крещи, когато е нужно… 

Виждам го – под рехавото слънце пред къщата в Равадиново, загледан някъде далеч или много навътре… За да нарисува словесния си пейзаж. Дали наистина за кратко се е заблудил в този пейзаж? Така написа в едно свое посещение: „От един заблуден в пейзажа пътник“.

Какъв по-хубав спомен за поета от няколко негови щрихи от пейзажа:

БЪЛГАРИЯ

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

В прозорците на тъмните ти влакове

душата ми се радваше на себе си…

В прозорците живота ми приличаше

на истински – приличаше на щастие!

Но се разбиха в тъмното прозорците

и вятъра ти ми разкъса дрехите..

Студено ми е – приеми ме в своите

обятия на селска Богородица!

Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме

и помогни ми да не лъжа повече!

Не позволявай да умра –

закриляй ме

от страшната магия на красивите

предмети и красивите подаръци…

Усмихвай се на масата ми дървена –

единствената маса на живота ми.

Не позволявай да умра – завинаги

да си запазя вярата в приятели…

Закриляй ми усмивката – помагай ми

да задържа до края добротата се!

И извади ме от кръга на многото

безименни жени – съпротивлявай се, –

за да заплача пред една-единствена

и майка тя да бъде на децата ми.

Не позволявай да умра –

закриляй ме

от страшното приятелство на хората,

които те изгубиха – показвай ми

измамата на техните ласкателства, –

не ме убивай с тяхното признание!

Сближавай ме със болките си, вдигай ме

с ръцете на внезапните си радости,

аз ще докосна своите съзвездия –

ще ги положа тихо пред нозете ти.

И приеми ме – издържа ли дългото

пътуване към тебе, съхранявай ме

в унесените устни на децата си,

за да живея – да живея истински!

Не позволявай да умра –

сближавай ме

и отсега с дълбоките си корени,

със корените плахи на цветята си,

с дърветата си отсега сродявай ме,

за да не мисля за смъртта – без никаква

уплаха да се върна във земята си,

да й прекрача прага с облекчение

и да замлъкна в тихите обятия

на майка ми!

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

 

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!