Поетът Румен Леонидов: Христо Фотев сияеше като димяща цигара в здрача

Литературният конкурс на името му от година на година оскърбява и унижава духа на Христо

Румен Леонидов бе един от отличените в тазгодишния Национален литературен конкурс „Христо Фотев“. Поради сложната епидемиологична обстановка, церемонията бе проведена съобразно мерките за безопасност в извънредната ситуация без гости, и обявена онлайн във фейсбук страницата на Община Бургас на 25-и т.м.

С първа награда бе отличена Цвета Делчева за книгата си „Отворени възможности“.

„В поезията няма обективни критерии, но с едно нещо всички се съобразихме – непреходността и неповторимостта. Журито тази година беше изключително затруднено, трябваше да изчетем над 130 книги, за да направим преценката си“, подчерта председателят на журито д-р Лорис Мануелян.

Той допълни, че заради много високото ниво на участниците са присъдени още три награди – на Роза Боянова, за книгата й „Обратна гравитация“, на Румен Денев – за „Вокално стихосложене“, и на Румен Леонидов – за „Покаяние Господне“ – книга, която направи силно впечатление на културната общественост, както у нас, така и в чужбина.

Сред победителите в конкурса избрахме именно Румен Леонидов, като широко популярно лице и личен познат на покойния Христо Фотев, който ако беше жив, на 25-и март т.г. щеше да навърши 86.

Ето какво сподели поетът пред Impressio:

„Не съм щастлив, че участвах и в тазгодишния конкурс на името на Христо Фотев. През 2011-а моята „Сляпа неделя“ се размина тотално с вкусовете на журито. Сега, след 9 години по-късно, се явих като издател на моето „Покаяние Господне“. И се повтори почти същото.

Но съм повече от щастлив, че още през 1977-а година получих Голямата награда – Христо Фотев. Тогава се запознах със словесния маг, тогава Бог и Бургас ме срещнаха с него. Благодарение и на поета имажинист Николай Искъров, който ме отведе в Кабинета на бургаските писатели и ме въведе във виолетовото мълчание на здрача.

Христо сияеше като димяща цигара в здрача…

В него Христо сияеше като димяща цигара. И като отронваше капки от спящата тишина, той с изящни жестове свещенодействаше и ги превръщаше в прозрачни глътки сунгурларски мискет. Появи се волтова дъга между нас и душите ни станаха близки.

Но аз не бях единственият му софийски приятел. За нас, младите перца, той беше идол, но достъпен идол. И всяко лято му ходехме на поклонение в Бургас – това бе въздушният Йерусалим на мечтите ни, високата Стена на плача по собствената ни отвесност, мургавата Мека на съвременната ни поезия. И до късна есен превземахме Бургас, но не като смирени богомолци, а като глутница побесняли, настръхнали от възторг влюбени кучета.

Прииждахме на бегом от четирите краища на България, привлечени от уханията и светлините на свещения пристанищен град. Бяхме ожаднели, пощурели и настървени в желанието си да се съприкосновим с Жреца на любовната лирика.

Усещахме поезията му – древна, почти древногръцка, поезия за слушане и жестикулиране, а не за изучаване в леглото.

Или за дисекция върху кабинетното писалище. Благодарение на благословението на Христо и магичното му присъствие в Бургас, този град стана култово убежище. Оттам е родом и момичето, в което се влюбих, и което сетне стана майка на двете ми деца. Там се сродих, освен с част от евреите на града, но завинаги и с бургаските ми арменци.

И досега там блести като безценен браслет прекрасната Алби, която спаси от забрава спасителите на бургаските евреи, като с лични пари вгради паметник в центъра на централния градски площад.

Там е и природеният ми духовен събрат поетът Асен Йорданов, по-известен със сайта си за разследваща журналистика „Биволъ“. Оттам е и много специалният ми близнак, знаковият защитник на морала в професията и обществото проф. Коста Костов-Коро, водещ лекар по белодробни болести, завинаги влюбен в джаза и в поезията на невъзможните Христо Фотев, Константин Павлов и Борис Христов…

Все пак книгата ми „Покаяние Господне“ достигна до финалното блюдо на този конкурс, макар и накрая да се озова в ролята на студена гарнитура към единственото кебапче в чинията.

В първия миг направо ми приседна, почувствах се като носител на тиквен медал. Но веднага потърсих вината у себе си – не биваше да се подлагам като автор и издател на издевалствата на този конкурс, който от година на година оскърбява и унижава духа на Христо.

Но се реших на това приключение, защото „Покаянието“ ми е Богова книга. Странна, абсолютно различна, но се получи. Засипаха я със суперлативи десетки ярки поети, известни писатели, преводачи, драматурзи, журналисти, музиканти, диригенти, дори и квалифицирани литературни анализатори и критици.

Не съм броил колко отзиви, рецензии и възторжени изражения получих в мрежата, в различни предавания по национални радиа и телевизии. Българите от Чикаго ми отправиха, за тяхна сметка, специална покана, за да представя „Покаянието“. Точка на всичко това сложи старозаветният поет Борис Христов, който публично сподели, че в тази книга има нова, непозната досега поетика.

И аз мисля същото, колкото и нескромно да звучи. Е, в битието ми на неспокоен дух, а не на шушумига, естествено, освен овации, събирам и незабравими букетчета от врагове, неприятели и завистници. Казал съм отдавна, че „поезията тясна за мойта душа е“, че не ми е безразлично какво се извършва в обществото ни. Че гражданският ми дълг е непримирим.

За това предпочитам да ме наричат публицист, а не производител на стиховце. Но „Покаянието“ не е само моя книга. Тя е надкнига. И оскърблението към нея е обида и към моите небесни съавтори.

Един познат вчера ми писа: „Обикновено хората признават само онова, в което се припознават. Явно повечето членове на журито са обикновени хорица, а не необикновени същности. И няма как да се израдват на тази Молитвена книга. Помни, твоето признание е, че Те избраха теб за „Покаяние Господне“. Наградите ще отминат, Книгата ще остане.“

И накрая, използвам случая да благодаря на десетките поздравления във фейсбук, както и на стотиците ми познати и непознати, които изказаха яростни съждения, съжаления, съпричастия и съблезнования, сякаш съм умрял за малко.

Жив съм, пичове! Само ще добавя: първите, дето ме поздравиха за третата награда, още не са се срещнали с Отвъдната ми книга. А вторите, явно са влизали в нея по няколко пъти и сега боледуват заради неразбирането на явлението, което „превръща Поезията в Дух“, каза специално за Impressio Румен Леонидов.

*Националната награда в конкурса за поезия „Христо Фотев“ е учредена през 2009 г. от Община Бургасq съвместно със Съюза на българските писатели, Сдружението на български писатели и Министерството на културата и се връчва през година на 25 март, рождения ден на Христо Фотев.

Журито се определя от организационен комитет с представители на Съюза на българските писатели, Сдружението на българските писатели и Община Бургас и се утвърждава от кмета на Бургас. Наградата включва диплом, премия от две хиляди лева и пластика „Златно перо“. За наградата за поезия „Христо Фотев“ кандидатстват български поети, издали книги през предходните две години.

 

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!