Ваня Статева: Човек не избира какъв да се роди. Избира какъв да стане…

Ваня Статева: Човек не избира какъв да се роди. Избира какъв да стане…

Ваня Статева е автор на поетичната книга „Любов от огън“. Тя е от Поморие, завършила е Руска езикова гимназия в Бургас, магистър по руска филология на Пловдивския университет, с втора специалност „Български език и литература”.
Живее в поморийското село Порой, откъдето е съпругът й. Има 19-годишен син. Преди да се пенсионира, 30 години работи като учител по руски и български език в училищата на Порой, Бата и Горица.
Започнала е да пише стихове още в тинейджърска възраст. Тогава не смеела да публикува в единственото специализирано издание „Родна реч“, заради унищожителната критика, на която подлагали много от авторите. Прибрала дълбоко в скрина своите стихове, далече от погледа й. На моменти през годините се усещала, че изпитва нуждата да пише, но си казвала: „Не, няма смисъл. Няма къде да го публикувам“. Чувствала се неуверена.
Преди 4 години й откриват атрофия на ретината на зрителния нерв и поставят тежката диагноза – 84% инвалидност, ослепяване. Преживява го изключително тежко. Трудно приема факта, че ще бъде непълноценна. Била е в клиника в Истанбул, но лекарите й казали, че могат само да забавят процеса, но не и да го предотвратят.

 

– Казват, че когато човек губи нещо, не знае какво печели. И обратно. Диагнозата ли те върна към скритите в шкафа стихове?

– Тогава се стегнах. Осъзнах, че не ми остава много време. Когато си здрав мислиш, че имаш цялото време на света, но в такива моменти разбираш, че не е така. Хората сме ограничени във времето и не бива нищо да отлагаме за утрешния ден. Времето е безценно. Нямаше смисъл повече да се тръшкам, заради диагнозата, а трябваше да свърша нещо смислено. Нещо, което обичам да правя и ми доставя удоволствие. Така се върнах към поезията. Изкарах си тефтерите със стихове… В книгата са публикувани 126 стихотворения, но аз имам още много. Не посмях да дам всичко за отпечатване. Не знаех как ще се приемат, дали ще се харесат.

– Някои от тях присъстват в социалната мрежа, от там ли набра куража да събереш стиховете в книга?

– Наистина, в началото започнах да ги пускам във Фейсбук, но нямаше голям интерес, само от приятели. Обаче после започнаха и непознати хора да се включват с положителни коментари. Това ми даде кураж. Голяма роля изигра моята приятелка, известната поетеса Павлина Стаменова. Тя беше първата, която ме накара да си повярвам. С нея се чуваме по телефона, още не сме се виждали. И Стефка Стоянова от Поморие. Тя е нещо абсолютно! Голям човек, голяма опора ми е и тя. Имаше и хора, които се опитваха да ми подливат вода. Искаха да ме изкарат плагиат. Стигнаха до там – да оспорват моята диагноза: „Как съм била сляпа, пък съм можела да пиша“.

– Книгата е посветена на твоята майка…

Стихосбирката „Любов от огън“ посветих на майка ми, защото благодарение на нея обикнах литературата. Когато бяхме деца, имахме нещо като семеен ритуал. Тогава нямаше интернет, кабелна телевизия, забавленията бяха ограничени, но вкъщи имахме прожекционно апаратче с ленти на детски филмчета. Правихме си филмотека след всяка вечеря. Гасим лампата и на вратата майка прожектираше филм. Беше Събитието. И майка много ни четеше. Така се влюбих в книгите. Някои от стиховете ми са свързани с житейски преживявания, като „За майка“. Или „У дома“. Имат отношение към родителите ми, вече покойници.

– В „Любов от огън“ пишеш – „Човек не избира какъв да се роди. Избира какъв да стане…“. Ти успя ли да избереш себе си?

– Винаги съм казвала, че какъвто и да се родиш, родители, деца, роднини – тях не можеш да ги избираш. Обаче приятелите, съпруг, съпруга, професия, училище… длъжен си да ги избереш сам. От малка исках да стана учител по руски език. Като завърших 7 клас заявих на майка и татко, направо ги втрещих с изречението: „Отивам да уча в Руската гимназия в Бургас!“. Те – „Ама как, защо?“. Така и се случи.

– Много хора днес пишат стихове и издават книги. Това прави ли ги поети?

– Не се възприемам като поетеса. Стиховете си ги определям като моите поетични опити. Поетът Стефан Александров ме беше похвалил в една своя публикация. Благодарих му за положителната оценка, но за моите „поетични опити“. Тогава той ми отговори: „О, това не са поетични опити. Това е класа!“. Много хубаво ми стана. От признат човек да чуеш признание! Но аз не се усещам като поет. Да си поет е голямо нещо и е много ангажиращо. 
Все още се страхувам да не разочаровам хората. Сега трябва да пиша още по-хубави стихове, след като имам издадена книга.

 

Любов от огън

Кажи ми, циганко, какво видя
по линиите чудни на ръката ми?
Ще ми предскажеш ли, че любовта
и щастието чакат пред вратата ми?

Разгледай линиите и предричай…
Кажи ми, че ще съм щастлива;
че някой някъде безкрайно ме обича
и с мисълта за мен заспива;

как всяка нощ с любов ме чака,
как всеки миг безумно ме копнее…
Предричай, циганко, съдбата ми!
Любов от огън нека ме залее…

***

У дома

Обичам да се връщам у дома,
когато топла вечер ме прегръща,
а дворът тих и щедрата асма
в магията на детството ме връщат…

Обичам да се връщам у дома,
където на жасмин и нар ухае.
А мама ме очаква с поглед благ –
да ме прегърне, да ме приласкае…

Обичам да се връщам у дома,
където татко, изпод вежди, строго,
поглежда с обич свойта дъщеря,
тъй както само те, бащите, могат…

Обичах да се връщам у дома…
Ала сега домът любим пустее.
Заключена е пътната врата.
Огнището изстинало немее…

Остави коментар

*

Facebook
SHARE
Следи чрез Email
Google+
http://nabrega.bg/%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%8F-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BD%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B2-%D0%B4%D0%B0-%D1%81.html">
Pinterest
RSS